В обявата се искаше мотивационно писмо и CV. Второто го имам, писъмцето го скалъпих за 5-6 минути. Имам чувството, че добре се получи… Може би защото не влязох в шаблона, а го написах по начин, който би ме грабнал ако го чета като избиращ хора. Няма да го споделям тук, не това е идеята на поста ми :)

Всичко по реда си – пратих го и остана в историята с очакването, че от Литекс Мотърс няма да ми се обадят – профилът ми по CV хич не отговаряше на търсеният от тях човек. Така и стана. Не ми се обадиха.

Около 2 седмици по-късно (браузвайки jobs.bg отново) попаднах на същата обява, новопубликувана, с ъпдейтнат срок за приемане на кандидатури. В този момент изскочиха две неща в ума ми. Първото – Gabriel Iglesias със своя скеч за пияния шофьор, в който идеята освен да се похилим е, че като е ясно, че нещо ще се осере (в моя случай – ясно, че няма да ме вземат), то поне да си направим веселото докато можем, туко виж – станало нещо читаво ;) Второто нещо, за което се сетих – един виц. Отворих аутлука и forward-нах първия си мейл…

Това сдружение на Форд ентусиастите е новосъздадено и не бива да се бърка с предхождащия го клуб. Общото между тях е марката Форд, както и част от потребителите. Интересен момент, който трябва да се отбележи е, че за първият ден от пускането си онлайн, Форд Клуб България прие над 60 от активните членове на по-старият клуб – сериозна стъпка, въпреки, че бе наречен “алтернативен клуб”. Ето част от тема, в която се казва към какво се цели този фордовски екип:

Ние искаме истински автомобилен клуб, модерен, в крак със случващите се събития. Такъв, който обединява хората по интереси, помага на същите тези хора, предлага приятелско отношение към всеки нов член, възможност за изява, различни преференции. Още преди основаването на Форд Клуб България, бяхме на мнение, че възможността са директна и публична връзка с представителя на марката в България е задължително за едно официално и държащо на името си сдружение. Също така, според нас, отношенията между потребителите в такъв тип организация трябва да бъдат освен на приятелско, но и на достойно за публикуване в интернет ниво. И най-важното – вниманието, което се отделя на всички потребители трябва да бъде еднакво.

Интересно ми е, има ли фордаджии измежду читателите, наясно ли сте с предходният клуб и какво мислите по въпроса за отделянето, направено с едничка цел – за едно по-добро бъдеще на ентусиастите на марката в България.

Да се върнем на “Аз – клиентът”. Не веднъж съм писал тук за мнението си към прости магазинерки, които не само, че не знаят как да се държат с клиентите си, а дори акъла им не стига просто да замълчат, да не мляскат круши или да клюкарстват по телефона – като клиент това ме отблъсква. От разговорите ми по темата стигам до извода, че при голяма част от другите хора (клиенти), нещата стоят по същия начин. Дереджето се пренася и в интернет, където интернет търговията (или просто предлагането на стоки и услуги) набира все по-голяма популярност. Точно за тези отношения – между търсещи и предлагащи в интернет, искам да понапиша няколко реда.

Как избирам продавач или услуга? Сядам пред компютъра и търся, сайтовете на търговците са техните магазини. Получава се така, че когато един сайт има отвратително подбрани цветове или не е подреден изобщо, в съзнанието ми изплува потна магазинерка, която плюе семки пред входа. Не, няма да вляза в такъв магазин на улицата, а в интернет – затварям страницата. Освен видяното на пръв поглед има още няколко неща, които могат да ме отдръпнат. Първото – изборът на безплатен домейн, например в hit.bg. Ето пример: Хотел Болярка. Този път в ума ми се процежда една лоша мисъл “Хм, те се скръндзят за 20 лева на година. Какво остава за сменянето на покривките?!”. Второто от “невидимите” минуси – e-mail адрес в поща от сорта на абв.бг, гбг.бг, yahoo, hotmail и т.н. Тук – по същия начин и за същите онези 20 лева. Направете си един мейл от сорта на office@<фирма>.com. Разходът за това на година е 0 лева, а е МАЛКО по-представително – някак си вече няма да ми прилича на квартален плод и зеленчук.

Виждал съм много пикапчета, които са облепени с реклами на фирмата, за която работят и отдолу лепнат адрес от вида yakata-liutenica.hit.bg и e-mail: petio92@abv.bg. Не, няма да си купя лютеница от теб, Петьо. :(

Трети “незабележим” фактор на интернет търговците – обратната връзка. По-напредналите имат контакт-форми в сайта си, а част от останалите – обикновен email адрес. Без значение дали е контакт-форма или мейл адрес – пощата отива на едно и също място. Жалко, че някои търговци не си правят труда да отговорят на запитванията.

Като предлагащ услуга виждам отношението на клиентите, когато им обръщам внимание. Бавно, спокойно, обяснявам достатъчно подробно, отговарям на изненадващо много запитвания по email. Какво значи много запитвания по email – да кажем, че телефонът ми звъни 3 пъти на седмица и ми се задават въпроси по повод Мо-То Тунинг, по мейл пристигат около 60 писма.

Започнах поста с това, че установих няколко принципа. Няма да се впускам в коментари относно тях, искам най-вече да изброя основните.

При разговор с клиент, който иска информация не трябва да му се изсипва готово съдържание. Задавам въпроси, а от получените отговори преценявам коя част всичко ще подхожда на търсенето му.
Отговарям максимално бързо на въпроси, зададени по мейл. Тук не става въпрос за дни, а за часове. Често отговарям на имейли от телефона си.

Старая се услугата да е максимално гъвкъва. Трябва да “пасне” на индивидуалните желания на даден клиент. Независимо под каква форма се изразява гъвкъвостта – трябва да я има. Дали ще се работи директно при него, дали ще се направи отстъпка от дадена услуга, индивидуален пакет – изпълнителят трябва да може да предложи услугата или продукта така, че клиентът с кеф да си даде парите :)

ЧЕСТНОСТ! До сега не съм бил свидетел на случай, в който клиент да се уплаши при отговор от изпълнител “Не знам, ще проверя и ще се свържа с вас”. Фирми, които могат всичко с последствие се оказва, че връщат клиенти. След това се пише по форумите от недоволните клиенти и тезата “няма лоша реклама” се оказва грешна…

Има още много фактори при избора и препоръчването на дадена фирма – колко бързо се извършва дадена услуга, на каква цена, каква е гаранцията след това, какво е качеството и т.н. Не могат да се изброят всички, опитах се да подтикна към размисъл търговците, които правят лошо впечатление, както и клиентите – да се замислят по какъв точно начин избират. Ще се радвам да споделите мнението си в коментарите по-долу :)

Това беше първата ми грешка. Реших да го пусна малко преди да бъде доставен целият нужен хардуер, за да може да се индексира като хората, пък и да работя по него и да виждам промените на реална среда. Но не очаквах да ме търсят още от първия ден! По-скоро не очаквах, че някой ще ми обърне внимание от първия ден, в който пуснах сайта.
И да – само от търсения в Google! Все още не съм пускал обяви, все още не съм давал линка на никого, все още не съм споменавал по форуми за адреса и че аз стоя зад него. Мога само да кажа, че съм изненадан и доволен от случващото се. Не очаквах такъв мигновен бум.

В началото не бях свикнал и при позвъняване на телефона, вдигах с нещо подобно на “Ъъъъ, да?”. Ето и втората ми грешка. Оставих личен телефон, а не взех служебен. Голяма грешка! В момента не знам дали ми се обажда някой, който иска сайт, или такъв, който иска да му ровя по колата. Да, хем комична, хем тъпа ситуация. Ще ми бъде за урок

Грешка номер три. Мястото. Да работиш при клиента не се харесва в някои случаи. Някак си недоверчиво (или прекалено изненадано?) те приемат с разни въпросчета като “Но, но… При мен, тук, без аз да карам колата си някъде?!” По тази грешка в момента работя и очаквам скоро да има развитие по въпроса :)

Въпреки горните три “грешки”, като за първи път, съм предоволен от случващото се. Даже се замислям дали да не напусна постоянната си работа и да се отдам изцяло на хобито си. Но не, ще устискам поне още малко. Трябва да мине повече време, трябва да видя и занапред как ще вървят нещата. Мислите ми за напускането не се въртят защото съм недоволен или съм претоварен. Откакто съм само на 2та фронта се чувствам доста свободен. Причината е единствено, че хобито ми ме дърпа с две ръце. Хубаво е човек да превърне хобито си в професия, дано повече хора го изпитат!

А ето и няколко снимки на последните играчки:

Овчарски водопад

Райското пръскало

Пещера “Проходна”

Водопад “Скакля”

Чудните мостове

Язовир “Кърджали”. Ходил съм, но не съм го виждал от толкова високо. Трябва да повторя…

Последният пост беше преди почти 2 месеца. За разни протести се говореше в него. Доста дълго време стоях с протестните лепенки на задните стъкла, но след последния протест ги свалих. Никога не съм протестирал за по-ниски цени, участвах символично, за каузата, пък и имах едно на ум за качеството и съдържанието на горивата. Не веднъж съм отварял горивни филтри и съм виждал какво сипваме от колонките от реномирани бензиностанции. Често явление в горивният филтър е калта, стружките, парчета нитове, дори и последният път намерих клечка дърво. Приключих с протестните стикери, развали се идеята на цялото нещо. Най-много догодина да видим СИЛА на парламентарни избори…

През изминалия период, интересното е, че колкото по-малко време имам, толкова повече ми се занимава със странични неща. Бях спрял да чета художествена литература. Много се радвам, че някакси зарязах всичко и отделих известно време да прочета няколко книжки. Много добре се чувствам, но пък те още повече подсилиха отношението ми към една от настоящите местоработи. Но преди ТАЗИ месторабота, ще напиша и един абзац за ДРУГА, паралелна месторабота.

Преди каквато и да е информация, трябва да поясня – другата или паралелната месторабота не е втора, а трета. Реших, че след като имам още малко време докато съм в университета, работя на едно място, работя на още едно, следователно мога да започна и на 3то. Извинявам се на всички безработни, дето пищят, че няма работа – СЪЖАЛЯВАМ, че ви заемам работните места. Но тук е джунгла – който е пръв – печели. Другият вариант е ръцете на безработните да не са им заврени в гъза. Така, стига отклонения, безработицата е друга тема, която мисля много сериозно да застъпя в някоя следваща публикация. Мернах обява за софтуерни задачки в една туристическа агенция, няма да споменавам имена. Отидох, решиха, че искат да започна при тях, започнах – нищо интересно. Малко лошо впечатление ми направи вечното закъсняване от страна на работещите там – мразя да закъснявам, мразя и другите да закъсняват, било то макар и с 3-5 минути. Лошо впечатление ми направи и провъзгласилият се, не знам по какъв начин “Head of IT” – кофти, нямаше особена представа от проекта, който ръководеше и който трябваше да бъде завършен преди 2 години… Жалко, беше започната една хубава идея за ERP система, която като гледам как стоят нещата – трудно ще бъде завършена по тоя начин. След като се завърши ще се счупи, защото е… Как да кажа, има глупости в нея :) Мина време, минаха срещи, запознах се с нея, стандартните неща и а-ха да ги оправя тия неща и нещо ми щракна. На всичкото отгоре пък и изненадващо имаше натовареност от страна на startup-а ми и взех, че ги зарязах. Да, знам, че е непрофесионално и миндилско, но – както казах, тук е джунгла – или ти тях, или те теб. Пък ако някой от мениджърството на въпросната агенция чете това – нека поне паролите ви не са в plain text.

Хайде пък сега няколко думи за по-старата ми месторабота. Нещо съвсем почна да ми писва. Структурата се превръща в корпоративна, което ме убива. И още по-лошото – затъпявам! Писна ми от тривиални блокери, заради които се чака с дни… Не ми се коментира – скоро ще играе гьостерицата и тука.

Нещо се нервирах като стана въпрос за горния абзац и си забравих мисълта. Чао, пък друг път ще довършвам.

Първо – колко хора се събраха на протестите. Първия беше по-слаб, но втория – наистина масиран с огромно участие. Направи ми впечатление обединението на хората. В колко други каузи, протести, събирания, инициативи се е вдигнала такава пушилка и са излизали толкова хора… Единствения подобен пример са протестите на такситата. Няма други – хората са станали мизерни мишки и ги е страх да се бунтуват, за да не ги глобят с 2 лева.

Второ – реакцията на НЕучастниците. Помня 2 много странни за мен случки. И 2те се случиха на Цариградско шосе в София. Както предполагам всички са чули – Цариградско беше запушено. В “тапата” около Окръжна болница посока център остана автобус на градския транспорт. Шофьорът отвори вратите и хората се пръснаха като паяци, бълващи псувни спрещу протестиращите?! Искали да стигнат на време – да налеят вода, да купят марули и подобни неща. Слезна и едно говедо от женски пол. С колело. Да, да, точно така – от автобуса слезна с колелото… Почна да крещи колко сме били тъпи, смотани и че тя няма кола и не я интересуват нашите протести, защото й пречим. ОК, до тук го разбирам някак си – тя е сърдита, че не може да се вози у рейсу с кулеуото си. Накой й подхвърли, че билетчетата се вдигат с цената на горивото, но… “Не е вернуууу!!! Вий сти тъпи уееее!!!” Ок, няма какво да коментирам повече. Всеки си решава дали да я подкрепя :)

Един (или повече) час по-надолу – в района на Полиграфическия – в обратната посока, кола в лошо състояние, движеща се от Орлов мост към Плиска понамали в лявата лента, свали се стъклото и ВИДИМО възрастен човек (над 65 години) се показа от прозореца, показа си и ръката и средният му пръст лъсна, последван от цветущи реплики. Хм – протестант срещу протеста. Хубаво е да си изкарваш колата веднъж на 2 месеца, но дали през останалото врме мрънкаш, че парите ти стигат само за хляб и кисело мляко…

Не мога да ги разбера тия хора?! Не се ли сещат, че с повишаването цените на горивата се повишават цените на всички останали стоки и услуги?!

Малко предистория. Започнах да работя отрано, още като ученик в техникума, от малките му класове. Първоначално – разни глупости и после бързо в офис, седнал на стол, зад бюрото и пред монитор. Помня, че към 10ти клас бях и на 2 места на работа. Знаете как е в началото – на човек (поне на мен) всичко му е интересно, чопли, рови, седи по нощите докато не намери кое как става и какъв е правилния подход. Беше интересно, но интересът приключваше там, където нещата се разплитаха и ставаше ясно накъде да се продължи. Колкото повече неща научавах, толкова повече усещах колко бързо ще ми писне всичко, но пък за сметка на това виждах как по друг начин не мога да постигна такъв доход от… Менажиране на валяк или кОпане в рудника, например.

Смениха се няколко местоработи и при всяка в началото беше приятно, интересно, забавно. Общо взето това чувство изчезваше след около 3 месеца. След третия месец – ходех на работа без всякакъв интерес, мудно (за мен беше мудно) си вършех задачите… Хваща се идеята. А като се прибавят някои фактори наречени работодател или началство – “безинтересно”-то се превръщаше в повърня. Почвах да се успивам, тотално да не ми се ходи в офиса, работата да ми се струва отвратителна. Сега към това да прибавим някакви колосални времена, в които не се прави нищо, а се чака някой друг да си свърши работата, да цъкне един бутотон или да каже “да/не” или просто НЕЩО. А в това време какво правя аз? Аз нямам работа? Изчел съм всичко онова, което ме е вълнувало? ПО ДЯВОЛИТЕ! НЯМАМ КАКВО ДА ПРАВЯ! И тук идва голямото “НО” – трябва да седя в офиса, не мога да изляза и да вея гащи, не мога да правя нещата, които харесвам, към които имам интерес, въпреки че никой няма нужда от мен в тези ШИБАНИ 2 СЕДМИЦИ!

Писна ми да седя в офиса и да правя… НИЩО! Писна ми да стоя часове наред на задника си и да се чудя с какво да си попълвам времето. Нямам работа, която мога да свърша пред монитора, не ми се седи на едно място, бездействието ме убива, ЗАТЪПЯВАМ, изнервям се, не издържам!

Настоящето. След като стигнах до предела със стоенето в офиса, седнал, часове наред, нямайки нищо за вършене със седмици (защото се чака действие от друг човек), установих няколко неща.

Не съм за работа, извършвана по цял ден в офис. Не мога да понасям застоял въздух, не мога да понасям превземките, не мога да понеса факта, че ПРОЗОРЦИТЕ НЕ СЕ ОТВАРЯТ и най-вече – седенето по 4/5/6/7/8 часа на ден, вършейки нищо. Много неща могат да се изброят. Няма смисъл от изброяването. Никой не е толкова тъп да не може да си представи обстановката. Не съм пенсионер или човек, имащ желание да се пенсионира в офис.

Второ нещо, което установих – не мога да завися от други хора. Хора, които ги мързи да вършат неща, за които им се плаща, хора, които не искат да променят нищо, защото ги е страх за службата, за дохода, страх ги е от промяната, страх ги е… За всичко. Когато задачата ти е да цъкаш на един бутон… Ами цъкни го бе… СЕДМИЦИ!

Третото: не понасям корпоративната структура, в която се върши нещо, защото то попринцип така трябвало да се прави, макар и да е безсмислено. Не понасям структурите, в които 2/3 от хората са излишни, не понасям методът на работа “ако мине номера”, не понасям тромавата система, била тя частна или държавна.

Промяната. Почна да не ми дреме и да си гледам само собствения кеф. Майната им на всички онези, които ги мързи. Майната на всички ъплоуди, на всички таскове, на всичко онова, което ще се осере, ако не ръчкам да се направи. Приключих. Няма вече ръчкане, job description-а не я включва тая дейност. Каквото ще се насира – да се насира. Не по една чаена лъжичка, а цял бидон от МАЙНАТА МУ!

Най-горе споменах за работата и разните глупости. Оттогава остана и страстта по автомобилите, автомобилния спорт, ръчкането по цял ден и продължаващо със седмици. По-надолу споменах и за собствения кеф. Връзката можете да я направите. Досега беше като странично занимание, по малко, рядко, не влагах кой-знае какви средства, но имаше промяна, нали? :) В последно време бяха наляти значително количество пари, време, труд… И всички те продължават да се влагат, защото има една приказка, че “съдбата и султанът обичат смелите”, а моето време за промяна настъпи.

Както споменах и в предния пост – документация и примери трудно се намират, дори и за не особено криви неща като “подаване на параметри”, “подаване на connection” и т.н., затова давам целия код, а не само парченца:

(за пример как може да продължи кода – Параметризирани репорти в BIRT)

Цялата къщурка се крепи на последния ред, където бутваме произволен java.sql.Connection в BIRT engine-а. От тук нататък – можем да си полваме спокойно нововъведението.

Малко вметване – ако в .rptdesign файла имаме някакви данни за връзка с базата, то те ще бъдат игнорирани. “OdaJDBCDriverPassInConnection” е с по-висок приоритет от тях, което значи, че спокойно можем да дадем на някоя BIRT нинджа да прави репорти в еклипс и после без никаква промяна ние да ги пускаме върху подходящата база.

Така полученото чудо на техниката на стойност 0лв, 50MB за engine и 20MB за клиентски библиотеки, трябваше да бъде интегрирано в система, чрез която да се подават параметри на BIRT и съответно да се визуализира готовия репорт + функционалност за download на репорта под формата на .xls файлче. За мой голям ужас, документация как се използва BIRT имаше доста и то точно за това което не ми трябва – BIRT в Eclipse. След известно ровене успях да намеря как да прехвърля параметри, дошли от някъде си към BIRT engine-а. Ето и парчето код, като ще започна с инициализация и стартиране на engine-а:

Когато горният код не се използва за тестови цели се надявам да се загради с try/catch и съответно destroy и shutdown-а да се викат във finally-то.
Преди да приключим с горния код искам да подчертая типа на параметрите, които се подават особено когато трябва да са дати. Параметърът, който отива към task-а не е от тип java.util.Date(), а java.sql.Date(), имайте го предвид.

Всичко засега върви добре, таскът е изпълнен, но след 2 дена на някой му хрумва, че различните репорти ще са с различен брой параметри, различни типове параметри и иска това да се визуализира в онзи прекрасен application, за който разработвахте и горното парче код. Добре, но как да разберем какви са параметрите (какъв тип), колко са и на какви имена отговарят? Ето и решението, смятам, че всеки би могъл да се ориентира:

Не си падам по правилата, предпочитам блогът ми да е без нов пост около месец, отколкото да съдържа нещо от рода “на вън е мрачно, това ме натъжава” със снимка на мечка.