Блогът на Анатолий Дилов

Вчера виждам френд рикуест и цъкам на профила – някаква. Почудих се, но не можах да се сетя дали и откъде се познаваме… Пратих й едно съобщение и не приех предложението й за приятелство. Днес получих отговор, който честно казано ме изненада. Бяха ми връщали “ами не”, “оопс, станала е грешка”, “припознала съм се”, ама като днешния отговор – не бях получавал.

Нек’во – фааааак?! За какво ползвате фейсбук бе, хора?! Да си чатите? Немате ли си Skipe? Или като станете приятели с Андреа, тя ще ви вкара в кръчмата без да си платите входа от 4 лева? Или някой си търси любовта на живота… Във Фейсбук! Може би затова добавя куцо и сакато като приятели. Бахти хитрата идея…

И какво се получава в крайна сметка – имаш 4-5-10 хиляди приятелченца, които НИКАКВА идея си нямаш какви са, но много се кефиш когато напишеш в статуса си “Срах върху вестник, увих го, сложих го в пликче и го измерих на кухненската везна на мама. ИЗСРАЛА СЪМ 5 КИЛА!!!” и това нещо да бъде харесано от 500 човека и да има 250 коментара. Или обратното. Все ти е тая, защото и без това не четеш кой какво е написал, нито пък знаеш кои са тия, дето са го харесали. А каква радост настава като ти се кефят на снимката, на която си тагната с Пена – тя е с булченска рокля, а ти си бъркаш в носа и подръпваш роклята, леееко захапана от задника ти. AWESOME.

Друго ми е интересно. Тия дето приемат приятелствата. Същите сте като описаното по-горе? Не? А на к’во се надявате ве? На безплатна свирка във Фейсбука? Искате, ама няма. :)